Ихтиман в моя живот

Първи са очите на мама и топлината на нейната гръд. Първи са праговете на къщата, които не мога да прескоча. Първи са звуците на песента, която сънно ме люлее, но и до днес не мога да изпея.

Това е в най-ранното детство.

Истинските ми спомени започват от Ихтиман. От дядовата къща; от калната улица, гдето през една ранна пролет останаха галошите на мама; от Герена, гдето зимно време се търкаляхме с кокали и кънки по леда; от сбирището, на което съм играл най-увлекателните детски игри!

Най-ярки са спомените от ученическите ми години. Не книга, не бележки към книга, а няколко книги би трябвало да изпиша за тези жизнени и весели, понякога и ядовити години. Жалко, че няма да ми стигне времето! А иначе бих казал сбогом на румелийските истории за Ихтиман и бих писал с удоволствие за моето време в Ихтиман!

За дядо Ташо, например, който пее тихичко, седнал на трикракото си столче пред къщата:

Слънце ясно, слънце чудно,

ти ни пращаш светлинка,

кому слънце не си нужно,

той не знае топлинка!

И за файтонджията, брата на баба Мария, дядо Петър Джахов бих писал, който обичаше занаята си до болка. Файтонът му - от скъпите - с кожени седалки и облегалки; с коне хранени и гледани като деца, с мъниста и пеещи звънчета; с тромба, която се чува до циганската махала... Да седнеш, да тръгнеш и да не ти се иска да стигнеш до гарата, която е само на два километра от града.

А самия дядо Петър, с черния си кожен калпак и полушуба, които не сваляше ни зиме, ни лете; с неизчерпаемите си приказки, в които не знаеш где свършва истината, где започва измислицата... Към този дядо Петър ме отнасят спомените, не занаятчията, а артиста, който, ако влакът ми е рано сутрин, ще дойде пеш и ще викне през оградата: „Ставай, Тошко, след половин саат да си готов, че ида!"

И за неговия внук, артиста Петър Джахов, бих написал, който направи от читалището светилище, даде там такива представления и пресъздаде такива образи, които съперничат на Иван Димовите! А угасна, преди да е разгърнал истинските си възможности, защото многото завист и неразбиране го задуши!

* * *

Искам в книжката за Румелийското време да започна с картинки от личния си живот, да разкажа какво ме върна към Ихтиман и неговата история. И не успявам. Не мога да отсея важното от неважното, интересното за мен от безинтересното за читателя, четивното от скучното, оставащото трайна следа в живота на градеца от оставилото трайна следа в живота на разказвача... Утеха ми е само мисълта, че в подбора на спомените никой от спомнящите си не е успял!
Говоря за училището, а тръгвам към читалище „Слънце".

Имахме един учител по телесно възпитание, Димитър Пелтеков. Строг като военен, но общителен и близък с хората. Мисля, че си беше сбъркал специалността. За маршировка, прескочи кобила и народна топка не се изискваше всестранен талант като неговия. Беше артист и режисьор, и музикант. Свиреше на флейта и пиано и търсеше таланти между нас и искаше да ни направи хора. Четири-пет часа тичаше из двора на училището (за което му плащаха), а двойно повече „губеше" в поставянето на пиеси и оперетки в читалището. „Големите" артисти бяхме ние. Певци от оперетките - пак ние! Гледаха ни не само съученици и учители. Идваха на представленията нашите бащи и майки, и техните приятели, и цялата интелигенция на Ихтиман! „Хан Татар", „Халостникът", „Боряна"... „Децата на Робите", „Малката кибритопродавачка"... Декламации, импровизации и весели забави на празници и тържества. Артисти малко излязоха от нас, но хора, струва ми се, станахме!

Простете за отнетото време, но ще ви заведа и при госпожица - другарката после Виргиния Коцева.

Тя е току-що завършила университета, без опит в преподаването на български език и литература, често неуверена и малко притеснителна от крехката си фигура, изправена до момчурляците в шести и седми клас на гимназията, на бой с една глава над нея. Имахме за съученици и няколко бивши политзатворници и партизани, към които не знаеше как да се обърне. За ученици - ученици са (искаха да си довършат образованието), но за другари... каква може да им бъде тя другарка!
Но учителка да бъде, можеше! И то каква!

Имам чувството, че се готвеше за всеки урок като за изпит в университета. Въвеждаше ни в дебрите на литературата простичко и разбираемо. Когато рецитираше от стиховете на Вапцаров, плачеше заедно с подателката на писмото Долорес Мария Гойя. Или заставаше като поета пред разстрел!

Организирахме литературен кръжок и там я засипвахме с въпроси и... собствени произведения. Имахме състезания по писане на стихове и тя, като председател на комисията, не беше много снизходителна към младите творци. Цапваше ни по рано вирнатите носове и казваше с разбираща усмивка: „А не е ли по-добре така..." или „тук нещо куца, ми се струва".

Докато не дойде изключеният от Самоковската гимназия Боре Клечката със своя копнеж по Рила. Борислав Димов се казваше момчето, но беше дълъг и сух като върлина, та всички го прекоросвахме по самоковски: Хем Боре, хем Клечката!

Единствено него тя призна за истински поет. Но, съдете сами: може ли да се напишат такива стихове и да не признаеш, че ги е написал поет:

За теб мечтая о любима,

моя Рила планина,

и за твойта бурна зима,

и за всичко в тебе на!

В унес тръпна и копнея,

и мечтая да съм там!

Тъй скръбта по теб си лея,

вехна тук, далече, сам!

Само това „на" от края на първия куплет я смущаваше, но упоритият самоковец отказа да го поправи.

Далеч не всички бяхме литератори, но всички обичахме крехката Виргиния Коцева и немеехме в нейните часове.

* * *

По наше време частни уроци в Ихтиманската гимназия нямаше. Учителите ли не знаеха как да печелят, родителите ли не искаха да харчат за успеха на децата си, но уроци за пари нямаше. Помагахме си ние, учениците, един на други. Събирахме се при Пане Зашев по френски; при Данчо Божков по математика; при Кольо Рельовски по литература; при Георги Тепавичаров по философия... Хем полезно, хем весело! Колко сме доучвали не помня, но всички минавахме успешно: и при класни, и при домашни, и при изпити на дъската. Всеки беше силен в своята си област и никому не се зловидеше това. А „слабаците" и „среднистите" не им беше до завист. Само да изкарат!

Най-известни и забавни бяха „сатириците", като Данчо Златката и Данчо Божков. Мълчи, мълчи, па като изтърси нещо „сериозно", че да се пукнеш от смях. Било в компания на съученици, било даже в час по нещо мъчно, било с риск да си изкарат боя от някой разгневен „чистник"!

Един от политически обагрените случаи не ми излиза от ума. Беше, мисля, в края на 1943 или началото на 1944 година. Положението на германците се беше поразклатило след Сталинград, а българските управници се чудеха какво да правят. Бяха създали някаква „Обществена сила" и пратили оратори по цялата страна да „повдигат духа" на „омърлушеното" население.
Насроченото събрание в читалището заплашваше да се провали от липсата на интерес у възрастните, та затова бяха понапълнили салона с ученици.

Умореният от приказки посланик на властта по едно време сбърка нещо в трудното си и неподходящо за аудиторията слово, препъна се, закашля се, заекна и спря да си поеме дъх. Тогава, някъде от края на редиците, един припрян ученик се вдигна на крака и му изрева на чист ихтимански диалект: „Запри приказките! Пийни вода!"

Ораторът пи, разсмя се от немайкъде и това беше краят на събранието. Обществената сила се разпусна.
Не помня Данчо Божков затова ли само имаше намалено поведение или за невъздържания си език изобщо!

* * *

Останалото е любов и срамежливост. Избуяли бяхме 16-17-годишни момчета и момичета. Гледахме как по-големите, от последния клас на гимназията се губят надвечер на двойки в Туристическата градина и между тополите край реката и... се вълнувахме не по-малко от тях -изобщо, за разтърсващите и недостижими още прелести на любовта, и конкретно: дали ще ме скастри, ако й предложа да идем на разходка, ей така, без да мислим, какво ще кажат другите съученици и как после бабите ще ни одумват.

Девствени и чисти бяхме като ненапита вода. И се давехме, преди да се научим да плуваме. Безспорно беше едно: нямаше незасегнати от заразата на любовта. Все някой някоя обичаше, въздишаше, задиряше... Не знаехме дори да се целуваме. Държахме се за ръцете, плахо се прегръщахме и треперехме да не ни видят, да не ни чуят, да не ни разправят...

* * *

Затънах в спомени, а време е за сериозна работа над книгата. Само като за последно ще кажа:

Дълбоко съжалявам, че така късно му дойде времето да обърна поглед към града, където съм израснал и любил, и се радвал на живота. За него спомените ми са светли. Не че не е имало тревожни дни и нощи, не че не е имало и калпав народ, но човещината и доброто надделяваха над всичко. И те останаха в паметта на блудния син.

От няколко години все по-често се връщам в бащиния двор с още живата и сладко плодна круша, с поддържаната и кокетна стара къща, с брат ми Чавдар и семейството му, останали като верни стражи на вековния дом. И на спомените, които никой не може да ни отнеме. И мисълта, че

НЯМА ПО-ЖИЛАВ КОРЕН ОТ БАЩИНИЯ!

НЯМА ПО-СЛАДКА ВЕРИГА ОТ ТАЗИ,

КОЯТО ТЕ ПРИТЕГЛЯ КЪМ КОРЕНА!

НЯМА НИЩО ПО-СВИДНО ОТ РОДНИЯ КРАЙ!

БЛАГОДАРЯ ТИ, ИХТИМАН, ЧЕ ТЕ ИМА!